Възвръщане на градското пространство

map-17Автор: Явор Тарински

Промени живота! Промени обществото! Тези идеи губят напълно
своето значение без създаване на подходящо пространство.

Хенри Лефевр [1]

Днес значението на града се увеличава, тъй като за пръв път в човешката история по-голямата част от населението живее в градски пространства и икономическата му роля достига нови върхове. По думите на Антонио Негри: ” градът, сам по себе си, е източник на производство: организираната, населена и изменена територия се е превърнала в производствен елемент, точно както някога бе обработваемата земя. Все повече жителят на метрополиса е истинския център на света… “[2]. За това градът все по-често бива вместван в дебатите около политически, икономически, социални и други стратегии за бъдещето.

Съвременното градско пространство често е описвано като “мрачно” място [3]: като място на отчуждение, на сива и репетативна архитектура, с висок процент на самоубийства, ширещи се психически заболявания и градско насилие. Представя се като затвор, а неговите обитатели – като затворници, които държавата и капитала са лишили от правото да се намесват в създаването и развитието му. Всъщност това важи за повечето съвременни градове. Протича промяна на градското пространство, която понякога води до насилственото преместване на хора от места с висока стойност на други с по-ниска такава (като известните “slums” – гета, бордеи)[4]. И тази игра с реални човешки животи се играе в полза на натрупването на капитал и власт – в “разчистените” територии се издигат търговски центрове, офис сгради и т.н. в името на икономическия растеж. Хенри Лефевр нарича този тип градове олигархии, които са управлявани не от своите жители, а от държавни експерти и корпоративни мениджъри и по този начин престават да бъдат обществено пространство [5].

Обикновените хора, които стават жертви в тези “схеми”, от своя страна, са безсилни да се противопоставят на тези процеси поне чрез официално признатите и легални начини – правосъдната система, т.нар. политически представители, от които всички в позиция на власт и следователно обвързани с капитал. Така от низините на обществото изникват различни форми на съпротива, възвръщане и пресъздаване на градското обществено пространство. Една разноцветна палитра обхващаща практики като градски бунтове, самоорганизирани пазари за обмяна без посредници, квартални институции за обсъждане и вземане на решения (асамблеи, комитети) и много други.

Загуба на “смисъл”

Сериозна пречка пред това хората да си върнат градовете е съвременното обществено въображаемо, разглеждащо, както Ричард Сенет предполага, общественото пространство като “безсмислено”[6]. Сенет посочва XIX век, период на високоскоростна урбанизация и икономически растеж, по време на който кризата на обществената култура води до това хората да спрат да усещат себе си като активна сила, като “общество” (Sennett, 1992:261). Според Сенет по това време важна роля в процеса на обезсмисляне на общественото пространство изиграват приемането на по-формален поведенчески и дрес код, по-пасивно отношение и по-малко социализираност, като всички тези елементи могат да бъдат разглеждани като вторични продукти на зараждащите се по това време консуматорска култура и логика на представителство. По думите на Питър Г. Гохийн “улицата се превърнала в място за илюзия вместо за излагане на истината” [7]. В известен смисъл общественият човек бил заменен от наблюдателя, който не толкова участва, колкото наблюдава обществения живот на града.

За да превъзмогнем тази гледна точка се нуждаем от нови значения, които отново да придадат смисъл на общественото пространство. А такива могат да се зародят единствено от практики на колективности от граждани (т.е. обществото), които да оказват позитивно и практическо влияние върху ежедневието на населението. Такива процеси вече протичат в провинцията и селата. Заради кризата мнозина напускат града, завръщайки се в селата, които някога техните родители са напуснали [8]. В провинцията градската младеж преоткрива комунални начини на живот, на споделяне на общи ресурси, традиционни и екологични земеделски практики и т.н. Но за мнозинството от тези, които предприемат такива стъпки, селото се явява като изход от несигурността на града, вид “ескейпизъм” вместо част от политически проект за социална промяна.

А за тези, които остават в градовете, живеещи в условия на нарастваща прекарийност, безработица и стрес, бъдещето не изглежда толкова светло, с тежки мерки на остеритет все още на хоризонта. Това неудобство поражда социални надигания и масови мобилизации в градските пространства, простиращи се от Гези парк в Истанбул, бунтовете срещу полицейското насилие във Фъргюсън, протестите срещу Световното първенство по футбол в Бразилия и движенията “Окупирай” и “Възмутените” по площадите на всеки голям град по света. Във всички тези случаи, по един или друг начин, е застъпен въпросът с градското планиране: може ли градският площад да приеме ролята на основна клетка на обществено обсъждане, т.е. да бъде едновременно агора (пространство за среща и обмен) и основна институция за вземане на решения; трябва ли глобален фестивал на консумеризма, като Световното първенство по футбол, да има право да променя градското проатранство, независимо от “човешката” цена; и кой би трябвало да реши дали едно зелено градско пространство (като Гези Парк) трябва да бъде залято с бетон и изцяло трансформирано.

Към градове на интеракция

Може да открием пряка връзка между тези опити на гражданите да се намесват в градското пространство и по-широкия проект за пряка демокрация (т.е. широко обществено самоуправление отвъд държавата и капитала). В действителност в много от тези бунтове и движения исканията за участие в градското планиране и за участие във вземането на политически решения като цяло са силно преплетени, заради широкоразпространеното недоверие към властта, типично за нашето време, и надигащия се интерес към автентичните демократични практики. Според Хенри Лефевр:

В продължение на много време революцията бе дефинирана […] като политическа промяна на ниво държава [и] колективна или държавна собственост върху средствата за производство […]. Днес една такава ограничена дефиниция не е достатъчна. Трансформацията на обществото предполага колективна собственост и управление на пространството, основано на перманентното участие на “заинтересованите страни” [жителите или ползвателите на пространство] [9].

Искането на широка обществена намеса в създаването и изменянето на градската среда с лекота може да бъде поставено в сърцевината на проекта за пряка демокрация, тъй като, както Дейвид Харви твърди: “Правото върху града е […] колективно, а не индивидуално право, тъй като пресъздаването на града неизбежно зависи от упражняването на колективна власт върху процесите на урбанизация. [10]

Но социалните движения вече се включват в начинания, целящи намеса в изменянето на градската среда. В центъра на град Атина (Гърция), на улица Нотара [11], хората решиха не просто да предлагат, а да приложат на практика едно алтернативно решение на бежанската криза. От години пристигащите мигранти бяха принудени да търсят убежище на отворени пространства като паркове и площади, изложени на полицейско и фашистко насилие, дъжд, студ и т.н. [12] Това, което тази група от активисти решила да направи е да си върне правото върху града. Те окупират изоставена офис сграда, използвана в миналото от държавната бюрокрация, и я превръщат в подслон за мигранти. Те правят това чрез демократични процедури: сградата се управлява чрез обща асамблея, отворена както за гръцки активисти, поддържащи пространството, така и за мигранти, живеещи в него, и чрез различни работни групи, подчинени на нея. А самият проект е замислен като пример за възможността за изменяне на градското пространство според човешки нужди и желания.

Нещо сходно се случва и в град Манчестър, където една изоставена сграда бе окупирана от активисти и изменена така, че да може да приютява бездомни хора. [13] Това е техният отговор на настоящата жилищна криза във Великобритания, която остави на улицата 280 000 души до момента. [14]

Друг пример е т.нар. партизанско градинарство. [15] Това е действие, при което хора окупират неизползвано градско пространство и го превръщат в ботанически градини, в които отглеждат храна. Терминът партизанско градинарство е употребен за първи път в случая на градината Лиз Кристи, [16] но като практика може да бъде проследена до Копачите. [17] Днес такива градини съществуват в много градове по света (Лондон, Ню Йорк и т.н.). Обикновено произведената храна се разпределя поравно между градинарите и техните семейства, а градините се управляват демократично. Това е друг пример за хора, пряко трансформиращи градското пространство с цел задоволяване на реални човешки нужди, отвъд и често в конфликт с държавната бюрокрация и пазарното печалбарство.

Правото върху града е това право, позволяващо на гражданите пряко да управляват своята градска среда по начини, различаващи се по мащаб и методика: от общи асамблеи, провеждащи се на площади, до ключове по уличните лампи, така че осветлението да бъде под пряк обществен контрол. [18] Но то не се ограничава единствено до поставяне на града в услуга на физически човешки нужди, а до превръщането му в отражение на светогледа на обитателите му, т.е проникване на гражданското участие във всяка сфера на градското пространство: като например в архитектурата, какъвто е бил случая в свободните градове в средновековна Италия, в която гражданите участвали в градското планиране чрез делиберативни комитети. [19]

Можем да заключим, че градският въпрос днес се превръща в централен, а качеството на градския живот се позиционира в центъра на съвременните протести. Но за да може градът отново да придобие смисъл на обществено пространство, трябва да бъде свързан с проекта за пряка демокрация, тъй като при нея е налице истинско общество, съставено от активни граждани. Гръко-френският философ Корнелиус Касториадис посочва два момента в пред-историята на съвременното общество, при които е било създадено такова обществено пространство: Атинския полис и средновековните свободни градове. [20] Можем да добавим също зачатъците на такъв тип пространство в Парижката комуна, Барселона през 1936-1939 г., Ню ингландските градски събрания и много други. Единствено свързвайки, на теория и на практика, борбите за право върху града с по-широкия проект за пряка демокрация, съвремменият град може да придобие наистина обществен смисъл, измествайки този, с който е натоварен днес – като храм на икономическия растеж, консумеризъм, отчуждение и олигархия.

Бележки:

[1] Lefebvre, Henri. The Production of Space, Blackwell, 1991. p. 59.
[2] Negri, Antonio. Goodbye Mr. Socialism, Seven Stories Press, 2006. p. 35.
[3] Например в книгата на Франко ‘Бифо’ Берарди Heroes: Mass Murder and Suicide (Verso, 2015) и във филма на Проя Dark City (1998)
[4] Виж Mike Davis. Planet of Slums, Verso, 2006.
[5] Mark Purcell on Deleuze, Guattari and Lefebvre
[6] Sennett, Richard. The fall of public man, 1976
[7] Goheen, Peter G. Public space and the geography of the modern city. p. 482.
[8] Spain is good example for this “Neo-ruralisation”
[9] Lefebvre, Henri. The Production of Space, Blackwell, 1991. p. 422.
[10] Harvey, David. Rebel Cities, Verso, 2012. p.4
[11] New occupations in solidarity with the refugees
[12] The Battle For Attica Square – Greece
[13] Homeless rights activists occupy empty city centre office block
[14] The homelessness minority: England 2015 , p.vii
[15] Guerrilla gardening, examples – See more at: http://www.babylonia.gr/2015/11/04/reclaiming-the-urban-space/#sthash.raYKXL4j.dpuf
[16] The Liz Christy Garden е общностна градина в Ню Йорк, САЩ, функционираща от 1973.
[17] Копачите са протестанти радикали, действали в Англия, често разглеждани като предтечи на съвременния анархизъм (виж Nicolas Walter. Anarchism and Religion, 1991. p.3). Те се стремяли към социална промяна чрез създаване на малки егалитарни земеделски общности.
[18] Simon Sadler. The Situationist City, The MIT Press 1999 p.110
[19] По време на службата си в комитета на Флоренция, Данте участва в подготовката и планирането на разширяването на улица Сан Проколо (Christopher Alexander, The Oregon Experiment , Oxford University Press, 1975. pp.45-46).
[20] Виж Гръцкият полис и създаването на демокрацията (1983) (Включен в сборника „Проектът за Автономия”, Anarres, 2015) и Complexity, Magmas, History: The Example of the Medieval Town (1993)

Първоначално публикуван на английски в Babylonia.gr

Източник: Живот След Капитализма

Advertisements

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s