Кристин Рос за май ’68 отвъд изкуствените чествания

Интервю на Явор Тарински за Babylonia

κριστιν-ρος-συνέντευξηyyytyyt-1-750x464

Кристин Рос даде интервю за гръцкото списание Babylonia, в което анализира смисъла и значението на събитията от май 1968 г. Тя ще е сред основните участници в тазгодишния B-Fest, който се проведе на 25-27 май в Института за изящни изкуства в Атина. Рос е професор по сравнителна литература в Нюйоркския университет и автор на многобройни книги, сред които Май ’68 и неговите животи в отвъдното, Появата на социалното пространство: Рембо и Парижката комуна, Общественият лукс: Политическата фантазия на Парижката комуна.

Тази година се навършват 50 г. от революционния май ’68 г., когато парижките младежи излязоха на улицата в стремеж да отхвърлят установената социална йерархия и доминиращите митове. Какво е според Вас значението на тази дата днес?

Категориите, които ползвате – „парижките младежи“ и дори „май ’68 г.“, – попадат точно в наративните категории, които опитах да поставя под въпрос и дори да разруша в книгата си Май’68 и неговите животи в отвъдното. Това, което въпросът Ви може би показва, е колко упорито използваме определени тропи и образи, когато изграждаме своята визия за близкото минало.

Не приемам „младежи“ като по същество политическият субект на май ’68 г.; не разглеждам събитията като географски ограничени в рамките на френската столица; а световната поредица от политически бунтове и социални вълнения, на която даваме наименованието „май ’68 г.“, определено не се ограничава в случилото се през месец май.

Така че ако това, което наричаме „май ’68 г.“, носи някакво значение за нас днес, то ние трябва да погледнем отвъд параметрите на Вашия въпрос, както ще посоча и в доклада си, който ще представя в Атина: например в Западна Франция или в покрайнините на Токио; в плодовете на неочакваните срещи между много различни типове хора – работници и фермери например, или френски студенти и алжирски имигранти – и политическата субективизация, породила се от подобни срещи; в „дългите войни“ като например, Битката за Ларзак или  за фабриката LIP които се развиха през разширения период на 60-те (период в политическата история, който според мен продължава от края на 50-те до средата на 70-те). Така че тези събития се простират в период, който далеч надхвърля месец май 1968 г.

Този период е считан от мнозина за основен в еволюцията на революционното мислене и действие. От една страна той разрушава идеята за предопределен революционен субект, т.е. работническата класа, а от друга – хвърля предизвикателство към привилегиите и лидерската позиция на „просветените“ експерти (дори на тези, които претендират, че са специалисти в областта на революцията и социалната промяна), като вместо това предлага радикални форми на пряка демокрация. Мнозина в лявата част на спектъра обаче разглеждат тази демократична децентрализация като основната причина за провала на бунта, тъй като той не позволява на социалните движения от онова време да завземат държавната власт. Вие, от друга страна, сякаш не сте съгласна с това тълкувание. Каква всъщност беше причината революционните събития от май ’68 да не успеят в опита си за радикална трансформация на обществото, ако приемате тезата, че са се провалили?

Аз не съм политически теоретик и се опитвам никога да не се поставям в позиция да трябва да определям дали един бунт или социално движение е успяло или се е провалило. Не мисля, че логиката провал/успех може ни даде нещо особено по отношение на преценката на движения от миналото, но това е една удивително упорита логика. Ще Ви дам пример. Преди няколко години по време на една дискусия с Ален Бадиу той настойчиво застъпваше тезата, че Парижката комуна е пример за провал. Изкуших се да го попитам как според него би изглеждала една успяла комуна от онази епоха. Винаги ми е било трудно да разбера какво се счита за успех и какво – за провал. Англичаните имат една поговорка: колко лястовици правят лято?

Събитията, от които най-силно се интересувам – май ’68 г. и Парижката комуна, – са рай за онези, които наричам „шофьорите от задната седалка“ – онези експерти, които едва постфактум анализират историческите актьори и съставят списък с грешките им. Защо френските революционери не са стигнали до Версай? Защо не са имали по-добра военна организация? Защо са губили ценното си време (ако, разбира се, предположим, че са знаели за предстоящия крах, който е направил времето им толква ценно) в разправии в парижката община? Защо не са откраднали парите от банката? Защо френските работници прекратяват стачката си през 1968 г.?

Това, което ме удивлява, е колко неустоимо може да бъде желанието или да предадем урок на миналото, или да позволим „провалите“ на миналото да ни предадат урок (което по същество е едно и също).

С Бадиу пробвах няколко начина да избегна педагогическата парадигма, която той прилагаше към миналото. Говорих за това как преживелите Парижката комуна са постигнали реално усещане за освобождение и солидарност. Говорих за развилите се като резултат от творческата природа на събитието идеи, които ние сега можем да разглеждаме (разбира се, и двете твърдения важат и за май ’68 г.). И въпреки всичко това Médiapart (домакинът на дискусията) все пак озаглави интервюто „Уроците на Комуната“!

Според мен всичко това показва каква голяма част от прогресивното мислене за еманципацията все още действа сякаш съществува предварително съгласуван план за целите, които трябва да бъдат постигнати и сякаш тези цели биха могли да бъдат точно определени, а после обективно да бъде измерено дали са постигнати или не в съответствие или с изтъркани във времето стандарти, или с критерии, създадени през 2017 г. Мисля, че на хората им доставя удоволствие да бъдат в позиция постфактум да преценяват какво е било възможно, невъзможно, кое се е случило твърде рано, твърде късно, кое е било старомодно или нереалистично в даден момент. Но онова, което губим, когато възприемем тази позиция, е всякакво чувство за експерименталното измерение на политиката.

За да разгледам Комуната или онова, което се е случвало на различни места в края на 60-те г. като лаборатории за политически открития и да оценя възможностите, които се разкриват когато обикновените хора действат заедно, за да управляват делата си, трябваше да се опитам изцяло да се дистанцирам от всякакви остатъци на тази логика на „баланс“, която описах.

В своята книга Май’68 и неговите животи в отвъдното Вие твърдите, че анонимните воини, активни във всекидневните масови движения в градските квартали през май ’68 г., са заменени в „официалната“ памет от лидерите и говорителите, появили се впоследствие. Подобна схема в друг революционен период разглеждате в друга своя книга – Обществен лукс: Политическата фантазия на Парижката комуна. Защо се случва това и как могат потиснатите отново да поискат полагащото им се от собствената им история?

Всяка от книгите ми е написана с цел активно да се намеси в дадена ситуация. В края на 90-те започнах да разсъждавам за 1968 г. и начина, по който тя е запомнена, обсъждана, банализирана и забравена през годините. Причината за моя силен интерес към тази тема към онзи момент нямаше нищо общо с честване или друга изкуствена дата за отбелязване.

Мотивира ме начинът, по който стачките във Франция през 1995 г., последвани от протестите срещу глобализацията в Сиатъл и Генуа, дадоха начало на нови прояви на политическо изразяване във Франция и на други места, както и на нови форми на мощно антикапиталистическо движение след дългата летаргия на 80-те. Точно тази възродена политическа мощ ме подтикна да напиша историята на животите след края на май ’68 г. Работническите движения бяха разклатили усещането за забрава, ако не и за тривиалност, което беше надвиснало над случилото се в края на 60-те, и аз почувствах нуждата да се опитам да покажа начина, по който събитията, случилото се на впечатляващо разнообразно множество от обикновени хора из цяла Франция, не само се е отдалечило от взора ни, но фактически беше накарано да „изчезне“ зад стени от велики абстракции, старомодни клишета и безпочвени призиви. Повторната поява на работническото движение през 90-те освободи 60-те от всички образи и фрази, насадени във Франция и другаде от сливането и пресичането на множество сили – медиите, институцията на честванията, бившите гошисти, приели религията на пазарните императиви.

По онова време само няколко души – имам предвид хора като Бернар Анри-Леви, Андре Глюксман, Бернар Кушнер, Даниел Кон-Бендит и Ален Финкелкрот – бяха видими и само техните гласове, обясняващи ни каква трябва да е официалната интерпретация на събитието, се чуваха по френските радиовълни. Тези самоназначили се и назначени от медиите говорители (в САЩ имаме техни еквиваленти), на всеки от които можеше да се разчита без колебание дали се отрича от грешките на младостта си, бяха хората, които в книгата си нарекох официални служители по въпросите на паметта.

Работническите стачки през зимата на 1995 г. не само успяха да принудят правителството да се откаже от промените на пенсиите на работиците в обществения сектор, но и изтръгнаха контрола върху паметта за 1968 г. от официалните говорители и припомниха на хората онова, което обединените сили на забравата, включително това, което сега виждаме като вид американизиране на паметта за френския май ’68, им бяха помогнали да забравят: а именно, че май ’68 беше най-голямото масово движение в съвременната френска история, най-важната стачка в историята на френското работническо движение и единственият „общ“ бунт, който западните, свръхразвити държави преживяха след Втората световна война.

Във всяко ляво масово политическо движение винаги съществува опасността от възникването на това, което наричам „персонализация“ – процесът, чрез който хората, участващи в масово социално движение без лидер, позволяват на силите на реда или на медиите да концентрират задачата да „представляват движението“ и да говорят за него само в няколко централни фигури.

Но това монополизиране на паметта за едно събитие от официални говорители в случая на Парижката комуна се случва в много по-малка степен от този на май ’68 г. В края на краищата в края на Кървавата седмица (започнала на 21 май 1871 г.) много от революционерите вече са мъртви, оцелелите са се разпръснали из Европа и даже САЩ. Въпреки всички видове цензура от страна на френското правителство, оцелелите са могли да публикуват своите мемоари и разкази, главно в Швейцария.

Историците, които пишат след Комуната, разбира се, се концентрират върху определени фигури: Луиз Мишел или Гюстав Корбе например. В подхода си към историческите процеси аз намирам за интересно да избутваме такива водещи мъжки и женски фигури на заден план – макар и само за да разберем кой или какво става видимо, когато го направим.

Вашите изследвания обхаващат и друг основен революционен период – Парижката комуна. В Появата на социалното пространство: Рембо и Парижката комуна пишете, че Комуната не е просто въстание срещу актовете на Втората френска империя, а може би най-вече бунт срещу дълбоките форми на социална организация. Един от общите елементи между двете например е масовият порив за разрушаване на наложените по бюрократичен път социални роли и идентичности. Могат ли между тези две градски революционни събития да бъдат направени този и други паралели?

Да, вярвам, че дълбоките форми на социална организация са били атакувани и в двата случая – както по време на Комуната, така и през май ’68 г. Хората на изкуството и занаятчиите по време на Комуната са успели да разрушат основната йерархия, която е съставлявала сърцевината на индустрията на създаването на произведения на изкуството през XIX в. – йерархията, която е давала на хората на изкуството, занимаващи се с „изящни“ изкуства (скулпторите и художниците) огромни финансови привилегии, висок статус и сигурност, много по-големи от тези на хората на изкуството, занимаващи се с декоративни изкуства, майсторите и занаятчиите. И един от начините да интерпретираме май ’68 г. е като масова криза на функционализма – студентите вече не са функционирали като студенти, фермерите са спрели да се занимават с фермерство, а работниците са спрели да работят.

Има един много хубав цитат от Морис Бланшо, – да, точно от него – който доста точно описва ситуацията. Той пише, че специфичната сила на май ’68 г. идва от факта, че „в тези т.н. студентски действия студентите нито в един момент не са функционирали като студенти, а като хората, посочили една обща криза, като носители на реформираща сила, която поставя под въпрос режима, държавата, обществото“.

Същото може да се каже и за фермерите от онова време – те са функционирали като фермери, но и като нещо много повече от това – те са разглеждали своето положение и въпросите на селското стопанство не само в социологически, а и в полититически план.

През 1988 г. пишете, че ако на работниците не им се позволява да трансформират отреденото им пространство/време, то тогава революцията се състои не в промяна на юридическата форма, която отрежда пространство/време, а в пълната трансформация на природата на пространство/време. Такива елементи виждаме както през май ’68 г., така и по време на Парижката комуна. Виждате ли такъв революционен потенциал в съвременната епоха, в която сякаш властват политическата апатия, безсмисленото консуматорство и повсеместният цинизъм?

Май ’68 г. представлява интерес за мен само доколкото може да се впише в структурираното описание на нашето настояще и да осветли настоящата ни ситуация. Ако не може, то имаме основание да го изпратим на боклука. Група радикални историци написаха следното след май ’68 г.: „Разглеждайте миналото в политически аспект, за да видите настоящето в исторически аспект.“ Тяхното послание беше двояка атака. Първо: разглеждайте настоящето и като скандал, и като нещо, което може да се променя. И второ: историята е нещо твърде сериозно, за да бъде оставена на историците.

Всеки анализ на дадено историческо събитие, и особено на май ’68 г., носи оценка на настоящата ситуация. Когато и да се изправим пред опит за анализ на 60-те, трябва да се запитаме за какво се води битка в настоящия момент, кое е това, което се защитава в настоящето.

Това са проблемите, които възнамерявам да разгледам в своята лекция в Атина.

Превод: Виктория Димитрова

Източник: dВерсия

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

Connecting to %s